Със скоростта на порастване на човешки нокът, но с огромна мощ, надвишаваща всякакво въображение, континентите постоянно се движат по земното кълбо. Основните литосферни плочи, съставляващи земната кора, изминават по няколко сантиметра годишно. Но в геоложката история на Земята те са пропътували от единия край на света до другия. Явлението е известно като тектоника на плочите и е най-важната сила, която придава облика на планетата. Земната повърхност е изградена от два вида кора - по-тежката океанска, характерна за океанското дъно, и континентална, върху която живеем. Океанската кора достига до 8 км., а континенталната е доста дебела и на места надвишава 40 км.

Топлината, която движи  плочите

 Под земната кора се намира мантията, дебел слой плътна материя, разделяща кората от нажеженото до бяло метално ядро в центъра на планетата. Мантията е изградена от скали, които поради високите температури на места са полутечни и меки. Още по-горещото разтопено ядро въздейства върху мантията и поражда конвекционни потоци, които издигат мантийно вещество и то се разстила встрани, но същевременно загубва част от топлината си и отново потъва надолу. Именно конвекционните течения в мантията пораждат континенталния дрейф по земното кълбо. Те в много случаи се образуват в недрата под океаните. Поради голямата топлина скалите по дъното се разтопяват и се издигат нагоре към повърхността във вид на вулканична лава. Тя бавно се процежда през пукнатини по дъното и създава подводни вулканични хребети. Понякога се издига така високо, че възникват вулканични острови като Исландия и съседния Съртсей, роден през 1963 г. Разделящи се встрани от подводните хребети, конвекционните течения на мантията понасят със себе си и твърдите плочи на земната кора заедно с най-горния мантиен слой. Лавата от подводните вулкани от срединните океански хребети се втвърдява и образува нова океанска кора, която да замени отнесената надалеч от хребета. Следователно с формирането на нова кора океанските плочи би трябвало постоянно да нарастват.

Когато Колумб прекосил Атлантика, той бил значително по-тесен

 Северна и Южна Америка се отдалечават от Африка и Европа с 25 мм. годишно. Когато през 1492 г. Колумб прекосява Атлантика, той бил с 12 м. по-тесен. Ако океаните се разширяват, и Земята трябва да расте, но не е така и дори Тихият океан се свива. По краищата му под континенталната кора на Азия, Северна и Южна Америка се подпъхва океанска кора и на сушата край Тихия океан възниква "огнен пръстен" с вулканични и земетръсни зони. Океанските плочи потъват в мантията в зоните на субдукция, за които са характерни дълбоки океански падини. Най-дълбока е Марианската падина в Тихия океан (11 033 м.), с над 2100 метра по-дълбока от височината на връх Еверест.